Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.08.2022 23:29 - Изследване на историята. Увод
Автор: mt46 Категория: История   
Прочетен: 5208 Коментари: 9 Гласове:
8

Последна промяна: 12.08.2022 23:34

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
.
.
.

Изследване на историята     

Арнълд Тойнби

Том 1: Възникване и развитие на цивилизациите
  /.../

Действащите сили не са национални, а произлизат от по-широки причини, които въздействат върху всяка от частите и не са разбираеми в частичните си въздействия, ако не се погледне върху цялостното им въздействие над обществото. Различните части се влияят по различен начин от една и съща обща причина, защото всяка от тях реагира, а и всяка допринася по различен начин на въздействията, породени от тази обща причина. Можем да кажем, че едно общество по време на съществуването си се сблъсква с редуващи се проблеми, които всеки негов член трябва да решава както може. Появяването на всеки проблем е предизвикателство и при тази поредица от изпитания членовете на обществото постепенно се разграничават един от друг. Общо взето, невъзможно е да се схване значението на поведението на един или друг обществен член, без да се вземе под внимание сходното или несходно поведение на другите и без да се разгледат поредните изпитания като серия от събития в живота на цялото общество.

Този метод за тълкуване на историческите факти може вероятно да се покаже по-ясно чрез конкретен пример, който може да се вземе от историята на градовете държави в древна Гърция по време на четирите века между 725 и 325 г. пр.Хр.

Скоро след началото на този период обществото, към което тези многобройни държави принадлежат, се е сблъскало с проблема за натиска на ръста на населението върху средствата за съществуване — средства, които елинските народи от това време видимо са добивали почти изцяло с отглеждане на техните територии на разнообразни селскостопански продукти за домашна употреба. Когато идва кризата, различните държави я посрещат по различен начин.

Някои, като Коринт и Халкида, се справят с излишното си население, като завладяват и колонизират селскостопански територии отвъд морето — в Сицилия, Южна Италия, Тракия и на други места. Така създадените гръцки колонии просто разширяват географския район на елинското общество, без да променят характера му. От друга страна, някои държави търсят решения, които предполагат промени в техния начин на живот.

Спарта например задоволява глада за земя на гражданите си, като напада и завладява най-близките си гръцки съседи. Резултатът е допълнителна земя само с цената на упорити и нееднократни войни със съседни народи от нейния размер. Спартанските държавници били принудени да милитаризират живота, като възстановили и пригодили някои примитивни обществени институции в момент, когато те били пред изчезване не само в Спарта.

Атина реагира на проблема със свръхнаселението по още по-различен начин. Тя специализира селскостопанската си продукция за износ, създава занаятчийско производство — също за износ, — и след това развива политическите си институции така, че да даде достатъчен дял от политическата си власт на новите класи, възникнали в резултат на тези икономически нововъведения. С други думи, атинските държавници са избегнали социална революция, като са успели да осъществят икономическа и политическа революция. И откривайки решението на този общ проблем, доколкото той засяга тях самите, те между другото отварят нов път за напредък на цялото елинско общество. Това е имал предвид Перикъл, когато — по време на кризата на материалното благосъстояние на собствения му град — твърди, че той е „образованието на Елада“.

Под този ъгъл на зрение, който обхваща не само Атина, Спарта, Коринт, Халкида, а цялото елинско общество можем да разберем не само значението на историите на няколко общности през периода 725-325 г. пр.Хр., но и значението на прехода от този период към последвалия го. По този начин се отговаря на въпроси, на които няма смислен отговор, ако търсим разбираема сфера за изследване в историите на Халкида, Коринт, Спарта или Атина, разглеждани сами по себе си. От тази гледна точка е възможно да се отбележи, че историята на Халкида и Коринт е в определен смисъл нормална, докато историята на Спарта и Атина се отклонява от нормата в различни посоки. Досега не беше възможно да се обясни начинът, по който са станали тези отклонения, и историците се ограничаваха с предположението, че спартанците и атиняните вече са се били разграничили от другите гърци, понеже притежавали особени вътрешни качества още в зората на историята на Елада. Това е все едно да обясняваш развитието на Спарта и Атина, като допуснеш, че не е имало никакво развитие, а тези два гръцки народа още в началото били толкова особени, колкото и в края. Обаче тази хипотеза противоречи на установените факти. Що се отнася до Спарта, например, разкопките, извършени от Британската археологическа школа в Атина, донесоха удивителни данни, че около средата на VI в. пр.Хр. животът на спартанците не е бил забележимо различен от живота на другите гръцки общности. Също така специалните особености на Атина, когато тя е била свързана с целия елински свят (обратно на Спарта, чийто странен обрат се оказа задънена улица), са били придобити особености, зараждането на които може да се разбере с общ поглед върху всичко. Същото е и с различията между Венеция, Милано, Генуа и други градове в Северна Италия в така нареченото Средновековие, както и с различията между Франция, Испания, Холандия, Великобритания и други национални държави от Запада в по-сетнешни времена. За да разберем частите, трябва първо да насочим вниманието си към цялото, защото това цяло е сфера за изследване, разбираема сама по себе си.
/.../

Нека наречем обществото, чиито пространствени граници проследявахме, западен християнски свят. И веднага щом съзнанието ни го определя, намирайки му име, наред с него възникват представите и имената на подобните на него в съвременния свят, особено ако държим вниманието си върху културната плоскост. На тази плоскост можем безпогрешно да видим присъствието в съвременния свят на поне четири съществуващи общества от типа на нашето:

I. Православното християнско общество в Югоизточна Европа и Русия;

II. Ислямското общество с център в безводната зона, което се простира по диагонал през Северна Африка и Близкия изток от Атлантическия океан до отсамната страна на Великата китайска стена;

III. Индуисткото общество в тропическия субконтинент Индия;

IV. Далекоизточното общество в субтропическите и умерените райони между безводната зона и Тихия океан.

При по-внимателно вглеждане можем да забележим и две групи от видимо превърнали се във вкаменелости вече несъществуващи подобни общества. Първата група включва християните монофизити в Армения, Месопотамия, Египет и Абисиния, християните несториани в Кюрдистан, бившите несториани в Малабар, както и евреите и парсите. Във втората група са ламаистки махаянски будисти в Тибет и Монголия, хинаянски будисти в Цейлон, Бирма, Сиам и Камбоджа, както и индийските джайнисти.
/.../

Този оглед ни позволява да извадим определено заключение по въпроса, колко назад във времето се простира нашата западна цивилизация. Животът на това общество, макар и малко по-дълъг от живота на коя да е отделна нация, принадлежаща към него, не е толкова продължителен, колкото е периодът, през който съществува видът общество, чиято част е то. Търсейки в историята обратно до началото й, се сблъскваме с последния етап на друго общество, чийто произход е очевидно много по-далеч в миналото. Последователността на историята — да използваме приета фраза — не е последователност, която може да се проследи в живота на отделен индивид. Тя е по-скоро последователност от животите на редуващи се поколения, а нашето западно общество е свързано с елинисткото общество по начин, който е сравним (нека използваме удобна, макар и несъвършена метафора) с отношението на детето към родителя му.

Ако аргументацията на този раздел бъде приета, ще се съгласим, че понятният обект на историческо изследване не е националната държава, нито (погледнато от обратната страна на възможностите) човечеството като цяло, а определени групировки в човечеството, които наричаме общество. Забелязахме, че в наше време съществуват пет подобни общества заедно с различни вкаменили се останки на мъртви и изчезнали общества. А докато изследвахме обстоятелствата около зараждането на едно от тези живи общества, нашето собствено, натъкнахме се на покойническия одър на друго, много забележително общество, спрямо което нашето собствено стои в отношение на нещо като потомък — с една дума, с което нашето общество е „родствено“. В следващия раздел ще се опитаме да представим пълен списък на обществата от този тип, за които е известно, че са съществували на тази планета, и да посочим отношенията им едно с друго.


https://chitanka.info/text/22804-izsledvane-na-istorijata/4#textstart

ПП:
 Тази книга е задължителна, базова за всеки, който се интересува сериозно от история...




Гласувай:
8


Вълнообразно


1. dobrodan - Не, Марине, спокойно може да бъде пропусната в частта на
13.08.2022 11:05
изводите.
Това обаче ще го разбереш сам далеч по-късно във времето.
Историята се прави не от поколения, а от ЛИЧНОСТИ.
Ще се огранича дотук.
Весела събота :).
цитирай
2. kvg55 - mt46,
13.08.2022 14:41
Каквито и религии да изповядат, всички хора се нуждаят от храна и облекло. Така че в основата на обществото, по каквито и признаци да го делят учените, е процесът на създаването на средствата за живот. И човекът става човек, когато престава само да събира създаденото от природата, а използва предоставеното му от нея за производство, тоест започва да се труди, да влага физически и умствени усилия в създаването на предварително замислен от самият него продукт.
Така че историята на обществото може да се дели само според това как, по какъв начин се произвежда – с общи колективни усилия, с робски труд, с крепостен труд, с наемен труд. Останалото са украшения и прикриване чрез тях от буржоазните учени на класовите противоречия. Така се е развивало човешкото общество във времето и пространството, тоест в историята. Не целокупно, не равномерно.
В различни исторически времена, различни народи са били на върха на общественото развитие. Но може да се каже, че само капитализмът намери себе си в една нация – наглосаксонците. И донякъде феодализмът във франсетата. В конкуренция с испанците и много други.
Днес водещи в социалния прогрес народи в света са руският и китайският.
А идеалистът dobrodan е янлъш. Историята се прави от трудещите се хора. Те произвеждат благата за живот и война, те воюват на фронта, те възпроизвеждат човечеството, те раждат и създават политическите водачи. Така че Шарл Монтескьо е прав : "Всеки народ заслужава съдбата си". Каквито господари си е отгледал народът, такива ще го експлоатират.
цитирай
3. leonleonovpom2 - Ідравейте автор и коментиращи!
13.08.2022 20:17
Така че Шарл Монтескьо е прав : "Всеки народ заслужава съдбата си". Каквито господари си е отгледал народът, такива ще го експлоатират.
цитирай

Краси , към изречението на Монтескьо след отгледал бих добавил и...търпи
Защото в миналото французите бяха известни именно с нетърпимостта си към паразитите
А ,ние, обратно, с овчедушната си търпимост към разни говеда!?
цитирай
4. mt46 - https://chitanka.info/text/22804-izsledvane-na-istorijata/5#textstart
13.08.2022 21:16
II.
Сравнително изследване на цивилизациите
Вече видяхме, че нашето западно общество (или цивилизация) е родствено свързано със свой предшественик. Логическият метод за търсене на други общества от същия тип е да се разгледат другите съществуващи примери — православните християни, мюсюлманите, индуистите и далекоизточните народи — и да се види дали и за тях могат да се открият „родственици“. Но преди да поемем пътя на подобно изследване, трябва да сме наясно какво търсим: с други думи, какви са признаците на бащинство, които можем да приемем за достатъчно доказателство. Какви признаци на подобно отношение намерихме фактически в случая с нашето собствено общество и родствеността му с елинисткото общество?

Първият от тях беше универсалната държава[1] (Римската империя), включваща цялото елинистко общество в една-единствена политическа общност на последния етап от историята на Елада. Този признак опростява нещата, защото рязко противоречи на множеството локални държави, на които се разлага елинисткото общество, преди да възникне Римската империя, а контрастира рязко и с факта за съществуването на локални държави, на които след това беше разделено нашето собствено западно общество. Видяхме също така, че Римската империя е непосредствено предшествана от смутно време, започващо още от войните срещу Ханибал, по време на което елинисткото общество вече не е съзидателно и е видимо в упадък, който създаването на Римската империя спира за известно време, но който се оказа в крайна сметка симптом на неизлечима болест, която погубва елинисткото общество и заедно с него Римската империя. Все пак рухването на Римската империя е последвано от „междуцарствие“ от изчезването на елинисткото, до възникването на западното общество.

Това междуцарствие е запълнено от дейността на две институции: християнската църква, създадена още докато съществува Римската империя, и редица краткотрайни държави — нейни наследници, създадени на предишната територия на империята от т.нар. преселение на варварите от ничията земя оттатък имперските граници. Тези две сили вече нарекохме вътрешен пролетариат и външен пролетариат за елинисткото общество. Макар и различаващи се по всичко друго, те са еднакво отчуждени от доминиращото малцинство в елинисткото общество, т.е. водещите класи в старото общество, които вече са се объркали и са престанали да водят. Всъщност империята пада, а Църквата оцелява тъкмо защото Църквата осигурява ръководство и печели лоялност, докато империята от дълго време е престанала да получава и едното, и другото. Така Църквата, отживелица от едно умиращо общество, става утробата, от която след време се ражда новото.
цитирай
5. mt46 - https://chitanka.info/text/22804-izsledvane-na-istorijata/5#textstart
13.08.2022 21:18
Православното християнско общество
Изследване на произхода му няма нищо да добави към списъка от образци на вида, защото то е явно близнак на нашето западно и на елинисткото общество, само географското му изместване е на североизток вместо на северозапад. Чрез люлката си или първоначалния си дом във византийска Анатолия, много стеснен в течение на много векове от съперничещата му експанзия на ислямското общество, то в крайна сметка си осигурява голямо разширение на север и на изток през Русия и Сибир, като се оформя на фланга на ислямския свят и въздейства на Далечния изток. Разграничаването на западно и православно християнство в две различни общества може, да се проследи до схизмата в общата им какавида, вселенската църква, което довежда до две институции — Римската католическа църква и Православната църква. Схизмата взема доста повече от три века, за да се оформи, като началото е в полемиката по иконоборството през VIII в., а краят — окончателното скъсване по повод на теологически нюанс през 1054 г. Междувременно църквите на бързо диференциращите се общества придобиват остро контрастиращ политически вид. Католическата църква на запад се централизира под независимата власт на средновековното папство, докато Православната става послушно ведомство на византийската държава.

Иранското, арабското и сирийското общество
Следващото съществувало общество, което трябва да изследваме, е ислямското.

Когато огледаме фона на ислямското общество, забелязваме там универсално общество, универсална църква и преселение на народите, което не съвпада с преселенията на общия фон на западното и източното християнство, но несъмнено е подобно на тях. Ислямската универсална държава е халифатът на Абасидите в Багдад[2]. Универсална църква е, естествено, самият ислям. Преселението на народите, които прегазват халифата при падането му, започва с турски и монголски номади от евразийските степи, номади-бербери от Северна Африка и арабски номади от Арабския полуостров. Това преселение на народите обхваща приблизително три века между 975 г. и 1275 г. от н.е. и последната дата може да се приеме като начална за ислямското общество, каквото го виждаме днес.

Дотук всичко е ясно, но по-нататъшни изследвания ни изправят пред усложнения. Първото от тях е, че предшественикът на ислямското общество (досега неуточнен) се оказва родител не на едно дете, а на близнаци — като в това отношение наподобява родителското постижение на елинисткото общество. Поведението на близнаците обаче е поразително несходно. Докато западното и православното общества съжителстваха над хиляда години едно до друго, една от рожбите на предшественика на обществото, което се опитваме да определим, погълна и включи в себе си другото. Ще наричаме тези две общества иранско и арабско.

Разграничаването между потомците на неопределяемото начално общество не е — както в случая със схизмата между потомците на елинисткото общество — на религиозна почва. Защото макар че ислямът се раздвоява на сектите на сунитите и шиитите, както християнската църква се раздвои на католическа и православна, тази религиозна схизма в исляма никога, на нито един етап не съвпада с разделението между ирано-ислямското и арабо-ислямското общества — въпреки че разколът в крайна сметка разби ирано-ислямското общество, когато сектата на шиитите стана преобладаваща в Персия през първата четвърт на XVI в. от християнската ера. Така шиизмът се установява в самия център на ирано-ислямското общество (което от изток на запад минава от Афганистан до Анадола), като оставя шиизма доминиращ и от двете страни до двете крайни точки в иранския свят, както и в арабските страни на юг и на запад.

Ако сравним двете ислямски с двете християнски общества, ще забележим, че ислямското общество, възникнало в — както можем да я наречем, — персийско-турска или иранска зона, има някакви прилики с нашето западно общество, докато другото, появило се в — както можем да ги наречем, арабските земи, — много прилича на православното християнство. Например духът на Багдадския халифат, възроден от мамелюците в Кайро през XIII в. от християнската ера, напомня за духа на Римската империя, възроден от Лъв Сириец в Константинопол през VIII в. Политическата структура при мамелюците, както и при Лъв, е сравнително скромна, ефикасна и трайна, за разлика от империята на Тамерлан в съседната иранска зона — една огромна, неясна, скоропреходна форма, която се появява и изчезва като империята на Карл Велики на запад. И друго, класическият език, носител на културата в арабската зона, е самият арабски, който е бил езикът на културата в халифата на Абасидите в Багдад. В иранската зона новата култура намери носител в персийския — език, развит чрез присаждането му към арабския, както латинският е бил развит чрез присаждането му върху гръцкия. Накрая, завладяването и поглъщането на ислямското общество от арабската зона от ислямското общество в иранската зона, станало през XVI в., има аналог в агресията на западното християнство срещу православното християнство по време на кръстоносните войни. Когато тази агресия завършва през 1204 г. сл.Хр. при отбиването на четвъртия кръстоносен поход към Константинопол, можело е да се стори, че православното християнство ще бъде завладяно и завинаги погълнато от сродното му общество — съдба, която постига арабското общество след три века, когато властта на мамелюците е съборена и халифатът на Абасидите в Кайро е ликвидиран от османския падишах Селим I през 1517 г. сл.Хр.

Сега да се обърнем към въпроса, какво в неопределяемото общество, по време на което халифатът на Абасидите в Багдад намери своя край, е сходно на Римската империя при елинисткото общество. Ако се върнем назад в историята на халифата на Абасидите, ще намерим ли явление, подобно на смутните времена, които виждаме в предпоследния етап на елинисткото общество?

Отговорът е — не. Преди халифата на Абасидите в Багдад виждаме халифата на Омеядите в Дамаск, а преди това хиляда години елинисткото внедряване, започнало с походите на Александър Македонски във втората половина на IV в. пр.Хр., последвано от гръцката монархия на Селевкидите в Сирия, кампаниите на Помпей и завладяването от Рим, завършило с реванша на Ориента, извършен от войните на ранния ислям през VII в. сл.Хр. Катастрофичните завоевания на първобитните мюсюлмани-араби видимо отговарят като ехо в ритъма на историята на катастрофичните завоевания на Александър. И едните, и другите променят облика на света само за няколко години. Но вместо да го променят до степен на неузнаваемост (маре македоника), те го променят в обратен ред, за да заприлича донякъде на това, което е бил преди. Както македонските завоевания, счупили гръбнака на империята на Ахеменидите (т.е. Персийската империя на Кир и наследниците му) подготвят почвата за семето на елинизма, така и завоеванията на арабите отварят път за Омеядите, след тях на Абасидите, за да може да се възроди всесветска държава, сравнима с империята на Ахеменидите. Ако наложим една върху друга картите на двете империи, ще се поразим от близостта, до която границите им стигат. И ще открием, че сравнимостта е не само географска, но обхваща методите на управление и дори толкова съкровено вътрешни неща в обществения и духовния живот. Можем да наречем историческата функция на халифата на Абасидите възсъздаване и възобновяване на империята на Ахеменидите — възсъздаване на политическа структура, разрушена под влияние на външни сили, и възобновяване на етап от обществения живот, прекъснат от чуждоземни нахлувания. Халифатът на Абасидите трябва да се разглежда като ново начало на универсална държава, която е била последен етап в съществуването на все още неопределимото общество, в търсенето на което трябва да се върнем с хиляди години назад.

Да погледнем сега към непосредствените предшественици на империята на Ахеменидите, за да потърсим явление, каквото не успяхме да открием при предшествениците на Абасидите — по-точно, смутното време, подобно на това, което в елинистката история непосредствено предхожда създаването на Римската империя.

Общото сходство между зараждането на империята на Ахеменидите и зараждането на Римската империя е вън от съмнение. Главната разлика е, че елинистката всесветска държава израства от самата държава, която е основният причинител на разрухата в предхождащите кризисни години, докато при зараждането на империята на Ахеменидите последвалите деструктивни и конструктивни роли на Рим са играни от различни държави. Деструктивната роля играе Асирия. Но точно когато Асирия е на прага да довърши работата си, като създава всесветска държава в обществото, за което тя е бич, тя се докара до собственото си рухване, като прекали със своя милитаризъм. Точно преди последния удар противникът е драматично поразен (610 г. пр.Хр.) и ролята му поета от актьор, който до момента е играл малки роли. Ахеменидите жънеха там, където асирийците бяха сели. Но тази замяна на един изпълнител с друг не промени фабулата.

Разпознали кризисното време, може би ще можем да определим обществото, което търсим. Като обратен пример можем да видим, че то не съвпада с това, към което принадлежат асирийците. Асирийците, както и македонците на по-късен етап от тази дълго проточила се история, играят своята роля като завоеватели, които идват и си отиват. В нашето още неопределено общество, когато то е било обединено под империята на Ахеменидите, можем да проследим процеса на мирно изхвърляне на културни елементи, нарушено от Асирия при постепенната замяна на акадския език и клиновидното писмо с арамейския език и азбука.

Самите асирийци в по-късните си периоди използват арамейската азбука, за да пишат върху пергаменти, като допълнение към традиционното си клинописно писмо, което те нанасят върху глинени плочки или изрязват върху камък. Щом са започнали да използват арамейската азбука, може да се предположи, че са използвали и арамейския език. Във всеки случай след рухването на асирийската държава и на краткотрайната Нововавилонска империя (т.е. империята на Навуходоносор) арамейската азбука и език са в постоянно настъпление, докато през последния век пр.Хр. акадския език и клинописното писмо изчезват от цялата територия на месопотамското си рождено място.

Сравнима промяна може да се види и в историята на иранския език, който се появява внезапно като език на мидийци и перси, управляващите народи в империята на Ахеменидите. Изправени пред проблема да пишат на език (ирански или староперсийски), който не е разработил собствена писменост, персите възприемат клинописа за надписи върху камък и арамейското писмо за писане върху пергамент, но тъкмо арамейското писмо остава носител на персийския език.

Всъщност два културни елемента — единият от Сирия, другият от Иран — се утвърждават едновременно, същевременно влизайки в по-тесни връзки един с друг. От неотдавнашния край на кризисното време, предшестващ създаването на империята на Ахеменидите, когато победените арамейци започват да покоряват победилите ги асирийци, процесът е неотклонен. Ако искаме да го видим на по-ранен етап, да погледнем в огледалото на религията и да забележим, че едно и също кризисно време вдъхва едно и също вдъхновение на иранския пророк Заратустра (Зороастър) и на съвременните му пророци от Израел и Юдея. Общо взето, арамейският и сирийският елемент — не толкова иранският — може да се счита за дълбокото влияние и — ако се вгледаме в периода преди кризисните времена, — иранският елемент излинява и зърваме сирийското общество по време на поколението на цар Соломон и на неговия съвременник цар Хирам, който точно тогава открива Атлантическия и Индийския океан и вече е открил азбуката. Тук най-сетне определихме обществото, от което са породени двете ислямски общества (по-късно съчетали се в едно) и нека го наречем сирийско общество.

В светлината на това определение нека хвърлим отново поглед върху исляма, универсалната църква, чрез която сирийското общество е сродено в крайна сметка с иранското и арабското. Можем да забележим интересна разлика между развитието на исляма и развитието на християнството. Вече отбелязахме, че приливът на творческа енергия в християнството не е от елинистки, а от чужд произход (фактически сирийски, след като вече сме го определили като такъв). От друга страна, можем да отбележим, че творческият зародиш на исляма не е чужд, а произхожда от сирийското общество. Неговият създател Мохамед черпи вдъхновението си главно от юдаизма — една чисто сирийска религия — и само на второ място от несторианството — разновидност на християнството, в която сирийското влияние отново е започнало да преобладава над елинисткото. Разбира се, такава голяма институция като вселенската църква никога не е „чисто родена“ от едно-единствено общество. В християнството се забелязват елински елементи, породени от елинските мистериални религии и елинската философия. По същия начин, но в много по-малка степен можем да отбележим елинистки влияния върху исляма. Обаче, общо взето християнството е всесветска религия, породена от зародиш, чужд на обществото, в което той е играл ролята си, докато ислямът тръгва от зародиш, който му е вроден.

Накрая можем да измерим сравнителната степен на изместване на началните огнища на сродните иранско и арабско общества от началното огнище на породилото ги сирийско общество. По основната линия на съществуването на ирано-ислямското общество — от Анатолия до Индия — се виждат големи размествания. От друга страна, домът на арабо-ислямското общество в Сирия и Египет покрива целия район на сирийското общество и изместването е сравнително малко.

Древноиндийското общество
Следващото съществуващо общество, което трябва да изследваме, е индуисткото и тук отново забелязваме отвъд хоризонта обичайните белези на съществувало по-рано общество. Универсалното общество в този случай е империята на Гуптите (около 375–475 г. сл.Хр.). Универсалната религия е индуизмът, който става преобладаващ в Индия през епохата на Гуптите, като изтиква и замества будизма, след като е преобладавал в течение на седем века на субконтинента, който е общата люлка и на двете религии. Преселението на народите, преминало през империята на Гуптите при падането й, започва с хуните от евразийските степи, които в същото време нападат и Римската империя. Междуцарствието между тяхната дейност и съществуването на държавите, наследили империята на Гуптите, е приблизително между 475 и 775 г. сл.Хр. След това започва да се заражда индуисткото общество, което все още съществува. Шанкара, бащата на индуистката философия, е на върха на дейността си около 800 г.

Когато навлезем по-назад в търсенията си на по-старото общество, чийто наследник е индуисткото, намираме — в по-малък мащаб — същото явление, което усложняваше търсенето на сирийското общество, именно неканеното елинистко навлизане. В Индия то не започва с кампаниите на Александър, които — доколкото става дума за индийската култура, — нямат трайни последици. Истинското елинистко нахлуване в Индия започва с нашествието на Деметрий, гръцкият цар на Бактрия, около 183–182 г. пр.Хр., и завършва с унищожаването на последните от частично елинизираните узурпатори през 390 г. сл.Хр., което може да се приеме като приблизителната дата на създаването на империята на Гуптите. Същият мисловен път, който ни доведе до сирийското общество, трябва да потърсим в Индия — както в случая с Югозападна Азия, — а тук го намираме в империята на Маурите, създадена от Чандрагупта през 323 г.пр.Хр., прославена при управлението на императора Ашока през следващия век и унищожена от узурпатора Пушиямитра през 185 г.пр.Хр. Преди тази империя откриваме период на кризисни времена, запълнен с разрушителни войни между местните държави и обхващащ изцяло целия жизнен път на Сидхарта Гаутама — Буда. Животът на Гаутама, както и отношението му към живота, е най-доброто свидетелство, че обществото, към което е принадлежал, е било зле по негово време. А това свидетелство се потвърждава от живота и възгледите на съвременника му Махавира, създателят на джайнизма, както и от живота на други от същото поколение в Индия — тези, които се отвръщат от „този свят“ и търсят път към друг чрез аскетизма. Най-далеч назад във времето, преди кризисните времена, различаваме периоди на растеж, оставили летописа си във Ведите. И така, определихме обществото, породило индуисткото. Да го наречем древноиндийско[3]. Първоначалният дом на древноиндийското общество е в долините на Инд и Горен Ганг, откъдето впоследствие се разпростира върху целия субконтинент. Следователно географското му положение фактически съвпада с това на неговия приемник.

Древнокитайското общество
Остава да изследваме произхода на единственото останало съществуващо общество, което е в Далечния изток. Тук универсалната държава е империята, създадена през 221 г. пр.Хр. от последвалите една след друга династии Цин и Хан. А универсална църква е махаяна, разновидност на будизма, навлязъл в империята Хан и станал какавида за сегашното далекоизточно общество. Преселението на народите след падането на универсалната държава започва с номадите от евразийските степи, които нахлуват на територията на империята Хан около 300 г. сл.Хр., макар че самата тази империя е изпаднала в междуцарствие от преди сто години. При предшествениците на империята Хан забелязваме видими кризисни времена, в китайската история известни като Чан куо — периодът на „сражаващи се държави“, обхващащ два и половина века след смъртта на Конфуций през 479 г. пр.Хр. Двата белега на тази епоха — самоубийствено държавничество и интелектуална жизненост, насочена към философията на реалния живот, — напомнят периода от елинистката история между времето на създателя на стоицизма Зенон и битката при Акциум, която завършва със смутните времена при елините. Още повече че и в единия, и в другия случай последните векове от смутните времена са само върхова точка в дезорганизацията, настъпила преди това. Пламъкът на милитаризма, изгаснал във времето след Конфуций, вече пламти още преди Конфуций да оцени човешките дела. Земната мъдрост на философа, както и насочената към надземното съзерцателност на съвременника му Лао Дзъ, показват как и двамата разбират, че в историята на тяхното общество епохата на растежа е отминала. Какво име да дадем на обществото, върху чието минало Конфуций поглежда с уважение, а Лао Дзъ загърбва като християнин, напускащ града на злото? Може би ще е удобно да го наречем древнокитайско[4].

Махаяна — църквата, чрез която това древнокитайско общество става родствено на днешното далекоизточно общество, — наподобява християнската и се различава от исляма и индуизма, тъй като зародишът на живот, който се поражда от него, не е местен за обществото, в което той играе ролята си, а е породен другаде. Изглежда, махаяна е създадена на древноиндийска територия, която е под властта на гръцките царе на Бактрия и техните полуелински приемници кушаните и безспорно има корените си в кушанските провинции В басейна на Тарим, където наследяват предишната хунска династия, преди тези провинции да са отново завладени и отново анексирани от следващата хунска династия. През тази врата махаяна навлиза в древнокитайския свят, а след това е приспособена от древнокитайския пролетариат за собствените му нужди.

Началното отечество на древнокитайското общество е долината на Жълтата река, откъдето се разширява до басейна на Яндзъ. Двата басейна представляват първоначалното отечество на древнокитайското общество, което после се разширява на югозапад по китайското крайбрежие и на североизток в Корея и Япония.
цитирай
6. mt46 - https://chitanka.info/text/22804-izsledvane-na-istorijata/5#textstart
13.08.2022 21:24
Така нашето изследване доведе до очертаването на деветнадесет общества, повечето от които сродени с едно или повече от другите като родител с потомък. Това са западното, православното, иранското, арабското (последните две сега обединени като ислямско), индуисткото, далекоизточното, елинисткото, сирийското, древноиндийското, древнокитайското, минойското, шумерското, хетското, вавилонското, египетското, андското, мексиканското, юкатанското и маянското общества). Изразихме съмнение, че вавилонското и шумерското са съществували отделно, и може би някои други двойки могат да се разглеждат като единични общества с „епилог“, по аналогия с египетското. Но ще уважаваме тяхната индивидуалност, докато не намерим основателна причина да сторим друго. Наистина, може би е желателно да разделим православното християнско общество на православно византийско и православно руско, а далекоизточното на китайско и корейско-японско. Това ще вдигне цифрата на двадесет и едно. По-нататъшните обяснения и защитата на нашия метод трябва да се запазят за следващата глава.
цитирай
7. mt46 - Благодаря!
13.08.2022 23:05
dobrodan написа:
изводите.
Това обаче ще го разбереш сам далеч по-късно във времето.
Историята се прави не от поколения, а от ЛИЧНОСТИ.
Ще се огранича дотук.
Весела събота :).

Обаче личностите не се раждат сами! Те са зависими от доста условия, те се изграждат в /от/ дадено общество и т. н. :)
цитирай
8. mt46 - И това разделение е неточно, ограничено... То се отнаса най-вече за Европа...
13.08.2022 23:09
kvg55 написа:
Каквито и религии да изповядат, всички хора се нуждаят от храна и облекло. Така че в основата на обществото, по каквито и признаци да го делят учените, е процесът на създаването на средствата за живот. И човекът става човек, когато престава само да събира създаденото от природата, а използва предоставеното му от нея за производство, тоест започва да се труди, да влага физически и умствени усилия в създаването на предварително замислен от самият него продукт.
Така че историята на обществото може да се дели само според това как, по какъв начин се произвежда – с общи колективни усилия, с робски труд, с крепостен труд, с наемен труд. Останалото са украшения и прикриване чрез тях от буржоазните учени на класовите противоречия. Така се е развивало човешкото общество във времето и пространството, тоест в историята. Не целокупно, не равномерно.
В различни исторически времена, различни народи са били на върха на общественото развитие. Но може да се каже, че само капитализмът намери себе си в една нация – наглосаксонците. И донякъде феодализмът във франсетата. В конкуренция с испанците и много други.
Днес водещи в социалния прогрес народи в света са руският и китайският.
А идеалистът dobrodan е янлъш. Историята се прави от трудещите се хора. Те произвеждат благата за живот и война, те воюват на фронта, те възпроизвеждат човечеството, те раждат и създават политическите водачи. Така че Шарл Монтескьо е прав : "Всеки народ заслужава съдбата си". Каквито господари си е отгледал народът, такива ще го експлоатират.

цитирай
9. mt46 - Здравей, Иване! Да, така е...
13.08.2022 23:10
leonleonovpom2 написа:
Така че Шарл Монтескьо е прав : "Всеки народ заслужава съдбата си". Каквито господари си е отгледал народът, такива ще го експлоатират.
цитирай

Краси , към изречението на Монтескьо след отгледал бих добавил и...търпи
Защото в миналото французите бяха известни именно с нетърпимостта си към паразитите
А ,ние, обратно, с овчедушната си търпимост към разни говеда!?

цитирай
Търсене

За този блог
Автор: mt46
Категория: Изкуство
Прочетен: 19157920
Постинги: 3686
Коментари: 45089
Гласове: 148913
Спечели и ти от своя блог!
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031